Създаване на хора

Одобрена си

*Amber Heard.

Име:
- Каталина Лорънс.
Години:
- 19
Вид:
- Човек

Външен вид:
-Русите и' превъзходни коси, се спускаха малко под раменете и', като някакви водопади, цялата и' коса бе начупена, и при всеки удобен момент се скъсяваше с поне пет сантиметра, заради къдренето, на което често подлагаше своята коса. И да, макар хората да твърдяха, че няма по - хубава комбинация от руса коса и сини очи, Каталина напълно опровергаваше този факт с нейните зелени очи, които просто като че ли си седяха в идеалната комбинация.
Тялото и' е стройно, като изваяно от най - добрия скулптор в света, колкото и странно да ви звучи това. Момичето е със среден ръст, поради което си позволява понякога да се качва на високи токове, чрез които напълно доказва визията си на някой модел, макар и да е просто една компаньонка, все пак е в неин интерес да изглежда добре, заради работата си.

Характер:
-Каталина определено е със сложен характер. Малко са хората, които са успявали да разгадаят наистина нейните мисли, а и честно казано, почти всички са се отказвали, когато видят, че не могат да я разберат веднага. Тя е доста затворена личност и миналото и' определено има пръст в това. Някой трудно ще заслужи нейното доверие, колкото до доверието на останалите спрямо нея...нека кажем само, че една от многото и' маски вдъхва прекалено много доверие на останалите хора, до толкова, че още от първата им среща с нея, могат да и' споделят и най - съкровените си тайни, а колкото до нея, тя е бързомислеща и винаги може да измисли нещо на мига, колкото да не е просто един слушател, който може да каже всичко с лека ръка. Е определено сега ви е заприличала на типичната манипулативна кучка, която цели само да използва хората в своя полза, но честно казано, точно тези мисли иска да пробуди във всички, точно това мнение иска да създаде за себе си у другите, за да не могат да разберат колко психически слаба е в действителност. Тя е лесно ранима и колкото и да се прави на голямата и силна мъжкарана, приемайки всичко с високо вдигната глава, определено не е такава, просто се опитва да направи това впечатление, за да отклонява колкото се може повече близките си от истината за себе си, точно заради това, че в действителност я е грижа за тях. Лина се държи арогантно и безкруполно с абсолютно всички, които се усмелят да я заговорят, но малко са тези, пред които се разкрива и показва истинското си аз, това мило и всеотдайно аз, което показва респект и уважение към някакво същество, но честно хората си мислят, че това е просто поредната и' маска, а истинското и' аз е точно онова безкрупулно и коравосърдечно същество, което знае само да руши.

История:

- Историята на Каталина!? Тя не можеше да се разкаже накуп, ред по ред, щеше да е просто прекалено объркваща за вас. Нека като за начало просто кажем, че Лина беше едно от многото деца, които просто бяха родени в семейства, които не ги заслужаваха, беше родена при хора, които не заслужаваха малко и невинно същество като нея, което би доставило радост на други, а те само я третираха и гледаха да припечалват от нея.

Преди 13 години:

24 декември, вечерта в което всяко семейство трябваше да е в къщи със семейството си, ядейки постни ястия и правейки кисели физиономии, защото храната определено не понасяше на пет годишно хлапе, което макар и малко имаше претенции. Вместо това Каталина или както я бяха кръстили тогава родителите и' - Кайла, скиташе по студените Бристолски улици, беше толкова малка, а единствената дреха върху нея, беше къса бледо розова рокличка, която бе принудена да носи от два дни насам, защото не и' даваха да се прибере в къщи. Малкото момиченце бе премръзнало и за това седна пред една къща, облягайки се на мрежестата ограда. Роклята и' попи снега около нея, като роклята стана вир вода. Челото и' гореше, беше и' топло макар навън да беше минус десет градуса и в следващият миг момиченцето беше затворило очички и' се бе отпуснала на земята, съвсем несъзнателно.
"Не заспивай, не заспивай" - шептеше и' едно гласче отвътре в главата и', но на нея и' се спеше, за това не го слушаше, просто се отпусна, наслаждавайки се на спокойствието и топлината които я обгръщаха. Все едно един товар бе паднал от крехкото и' телце. Но това, чувство не продължи много дълго.

***

Чуваха се някакви пискливи звуци и много гласове, които спореха, над телцето над малката Кайла, която отдавна бе будна, но не смееше да отвори очи от страх, от страх, че майка и' отново щеше да и' се кара, а баща и' сигурно отново щеше да я удря, докато майка и' стои от страни и просто се усмихва, набивайки и' в главата, че трябва да стане по - "послушна".
- Това, което сте позволили да се случи на дъщеря ви е недопустимо, ще звънна на властите, да ги осведомя, а детето ще бъде настанено в дом. - обади се един твърд женски глас, който звучеше и по някакъв особен начин мил, караше русокосото момиченце, което се преструва на заспало да се успокои, но щом някой друг заговореше, тя пак се стягаше.
- Всичко е по вина на тази уличница, тя изгони това изчадие от вкъщи, но никой няма да ми я отнеме, макар и да не я зачитам, моето си остава мое, сестра, никой друг не може да го притежава, нали така Амелия?! - каза мъжът с голяма доза ирония в гласа си, като се обърна към червенокосата и занемарена на вид женица, която като, че ли имаше страх от него. Сега всичко придоби смисъл в главицата на мъничето. Майка и' си го изкарваше на нея, защото така я караше да се чувства силна. Караше я да придобива увереност, но ако това значеше, да я измъчва, то тогава каква майка беше в действителност!? Определено не беше добра.
- Докторе, елате веднага! Имаме проблем. - каза твърдият женски глас, в телефонна слушалка и малко по - късно вратата на стаята се отвори, като едни леки токчета затропаха до леглото на момиченцето.

2 месеца по - късно:

Бялата досущ като някакво платно за рисуване, определено плашеше малката Кайла. Прозорците бяха зачернени, а от нейното положение, приличаха по - скоро на счупени. Момиченцето присви страхливо очички, като ръчичката и' стисна по - силно тази на социалната работничка, а красивата брюнетка, просто и' се усмихна, като двете заедно пристъпиха напред влизайки в сградата, записвайки Каталина в дома за изоставени деца. Мястото и' определено беше тук и макар и да бе плашещо за нея, но знаеше, че определено бе по - добре от онази дупка, която се наричаше неин дом.
Докато минаваха по коридора към общата стая момиченцето постоянно се дърпаше назад, докато в един момент просто не престана. Вече нямаше сили за борба, а и беше едва на шест годинки, какво можеше да стори едно малко момиченце.
- От тук ще се оправиш и сама, не се притеснявай! Ти си силно дете! - каза брюнетката, целувайки бузката на шест годишното момиченце, като след това затропа с токчетата към изхода.

След дванадесет години:
- Хайде Каталина, не оставяй клиентите да те чакат прекалено дълго, знаеш че бакшиша ще намалее! А с него ще се увеличат и синините ти, затова побързай и отивай! - чу се един набит и строг глас от другото помещение, който крещеше същото за десети път сигурно, но Каталина - както и' викаха от както почна тази противна работа, беше по - нервна и от тийнейджър в първият си ден в гимназията, но нейната тревога не беше дали ще се хареса на другите, нейната тревога бяха нещата, които предстоеше да прави, за да се хареса и знаеше, че ако не се хареса и не и' платят за така наречените "услуги" наистина синините по тялото и' щяха да се увеличат драстично, не че можеше да е по - зле от това, което и' имаше в момента, но ... с шеф или по - точно сводник като нейния винаги можеше да е по - зле и по - тежко. Но Каталина, всеки път го понасяше с високо вдигната глава, придружена от извинението, излизащо от устните и' с нотка на саморазочарование, която определено не беше истинска, но поне така звучеше.
- КАТАЛИНА, защо по Дяволите се бавиш толкова. Охлювите отвън ще стигнат преди теб, за Бога побързай, преди да се налага да си сваля колана, заради поредният изгубен от теб клиент. - мдам Лина напоследък съвсем умишлено губеше клиентите, просто вече възнамеряваше да се махне от тази дупка, беше събрала достатъчно пари, за да живее далеч от тук и охолно до края на живота си или поне докато си намери свястна законна работа. Все пак в последните 2 години се бе лиешавала от толкова, само заради момента в който щеше да избяга и това и' се струваше като доста подходящ момент, имайки се на предвид, че клиентът и' бе един 60 годишен старец, който пък обаче имаше дебела чекова книжка.
Брюнетката се нагримира набързо излизайки от съблекалнята си с чаровна усмивчица на лицето си, след което кимна на едрият и набит мъж, стоящ пред нея, който я хвана грубо под ръка повеждайки я към другия край на града в един хотел, където я чакаше и клиентът и'.

***

Стаята в която момичето чакаше бе широка и красиво обзаведена и макар, че за друг не би представлявала нищо особено, даже биха я сравнили с дупка, на Каталина и' се струваше невероятна спрямо мишата дупка в която тя живееше, там си беше просто мизерия, но тя не се прибираше въобще, за да усети тази мизерия, ежедневно беше по хотелски и мотелски стаи, за да успее да се задържи в своето жилище, ако можеше да се нарече така.
Пред погледа на момичето попадна бутилка с шампанско, до която стояха две стъклени чаши. Момичето извади един спейсбек от чантата си в който имаше бял прах. Смес от екстази, амфетамини и кетамин, при това доста голяма доза, която определено щеше да докара инфаркт на старчето, което се очакваше да дойде всеки момент. Тъмнокоската изсипа малко на дъното на чашата му, сипвайки шампанско, като разбърка с една сламка и си сипа шампанско в другата чаша, като след това прибра спейсбека обратно в чантата си и се усмихна доволно, отпивайки от чашата, съдържаща единствено шампанско.
Десет минути по - късно "гостът" и' пристигна, усмихвайки се доволно, а тя взе чашата, която му бе приготвила и се отправи към него.
- Предлагам преди да започнем, да се отпуснем...с една чаша шампанско. Алкохолът винаги помага на обстановката. - каза тя с особен тон, подавайки чашата към старият човек, който и' се усмихна перверзно без никакъв срам и изпи на екс съдържанието.
"По дяволите, не трябваше да го пие цялото" - помисли си блондинката, след което се опита да се усмихне.
- Е след като пресуших чашата си, предполагам идва време да почваме! - каза той като и' налетя, но само миг по - късно започна да се гърчи на земята, а от носа и устата му започна да блика кръв. Момичето се изплаши. От белокосият старец, не можеше да се чуеше и звук, само вибрациите, от гърчовете му. Лина започна да се оглежда, като след като се успокои забеляза пожарното стълбище зад прозореца и се измъкна от там, оставяйки човека просто да умре...
Но пък, успя да избяга, макар, че цената може би не си струваше.

Една година по - късно:

- Добре дошли в нашият град. Очевидно не сте местна, смисъл не сте от от тук, щеше да си проличи ако сте, тук хората си имат собственото "сияние"!? - прозвуча повече като въпрос, от устата, на таксиджията. Каталина, просто покати глава в знак на отрицание и продължи да се взира напред в една точка.
- Е от къде сте млада госпожице? Туристка ли сте или сте решили да учите в някой от университетите ни? Или пък просто бягате от нещо? - задаваше прекалено много въпроси, а това определено правеше брюнетката доста параноична и съмнителна.
- Да не си проклето ченге, за Бога. Просто карай и ограничи въпросите! - отговори му тя прямо, скръствайки ръце пред гърдите си и забелязвайки тъпият поглед на шофьора.
- Добре! На къде да бъде!?
- Някой мотел, все едно кой! - каза момичето примирено.

Одобрена си

Нина е заета, смени си лика.

Teresa Palmer ?

Одобрена си

Напиши външния вид и характера на героя си

Винаги ми се е искало да съм просто един човек но не съм и никога няма да бъда такъв.За другите съм човек акто тях но аз знам че не съм че съм нещо като грешка на природата .Когато бях малък си мислех че на мен нищо лошо няма да ми се случи че ще бъда съвсем нормален и че никой няма да ме забелязва.Но не стана така .Вече не съм човек и няма нужда да се правя на такъв.Може би трябва да живея в изгнание да не съм сред човешката раса да не ме вижда никой да бъда сам до края на живота си .Но това означаваше да избягам от майкаси от баща си и от всичките си приятели и спомени.Не можех да го направя не бях готов да го направя това беше голяма стъпка .А аз бях едва на 10 години как трябваше да живея без пари без семейство без нищо?Тъжна усмика заигра на лицето ми и се запътих към големия прозорец който заемаше цялата ми стена .Седнах на земята и поставих ръцете си на прозореца като веднага усетих студенината на стъклото колкото и да беше топло във стаята стъклото винаги беше студено.Навън беше толкова тъмно всичко беше черно а аз не бях включил лампата.Но не смятах и да я ключвам напоследък предпочитах тъмнината светлината беше за хората а аз не бях човек поне не и напълно.Сложих ръцете си зад врата си и легнах на земята като се загледах във тавана но не виждах почти нищо.На тавана ми имаше звездички които светеха във син цвят и ми позволяваха да видя нещо.Пода беше неудобен за лежене обърнах се и долазих до леглото когато чух стъпки ''о о загазих'' помислих си и вратата се отвори като влезе майка ми и ме погледна леко сърдито.
-Защо не спиш?-Попита тя и влезе в стаята като ратата се затвори след нея.Приближи се дом и седна на леглото като ме погали нежно по бузата.Очите ми се фокусираха върху неяи примигнах няколко пъти и се прозях .
-Не ми се спи.-Излъгах и се усмихнах тя ме погледна със онзи свой изпепеляващ поглед в който ако излъжех все едно някакъв сензор се активираше.Вдигнах рамене .-Добре де спи ми се но малко...добре де много.-Казах накрая тя ме прегърна и ме целуна по челото .
-Сладки сънища ..малчо.-Каза тя и разроши косата ми а аз я погледнах сърдито.Мразех да ме наричат така а ако не беше тя сигурно щях да я обезглавя.
--------------------
Разхождах се из гората там беше толкова спокойно нямаше опасни животни нямаше нищо даже дори беше скучно но там ми беше вторият дом.Слънцето беше високо в небето а облачи почти нямаше беше толкова топло ...разхождах се из гората и спрях под едно дърво на което клоните и листата правеха огромна сянка усмихнах се така беше по-добре.Въздъхнах и подпрях главата си на дървото като започнах да се вея с ръце.
-Помощ.-Чух някой да крещи това ми дойде като студен душ станах веднага и се огледах наоколо но не видях никой още един вик се чу и се затичах по посока на писъка.Видях някакво момич веднага щом свих надясно .Целият й крак беше ъв кръв не знаех какво да направя .Приближих се и погледнах раната доповръща ми се беше толкова голяма и имаше толкова много кръв.
-Спокойно ще ет излекувам.-Казах и стиснах зъби като докоснах раната й а тя изскимтя погледнах я и й се усмихнах мило.Дарбата ми се активира през мозъка ми преминаха нещо като светкавици и започнах да усещам болка в левия крак.Усетих как кожата малко по малко започва да се реже и нейната рана след секунди беше на моя крак.Дънките ми се напоиха със крръв погледнах крака й беше здрав както при всички други.
-Как го направи?-Попита тя и погледнах крака си като започва да го пипа.Погледна ме стреснато и се отдръпна леко назад беше по-голяма от мен виждаше се .
-Такава ми е дарбата взимам болката и раните на другите върху себе си.-Усмихнах се и дкоснах раната си като веднага щом усетих болка отдръпнах ръката си .Болеше ужасно.Трябваше да се прибера колкото се може по-бързо преди да умра от кръвозагуба.
-На колко си години?-Попита тя като се изправи и ме храна през рамо като започна да ме влачи с един крак съм за никъде.Лицето ми което попринцип беше бледо сега беше бяло като платно слабото ми тяло едвам се движеше а крисивте ми очи не се отделяха от земята и гледаха кръвта която имаше същия цвят както и косата ми.
-15.-Казах и я погледнах болезнена усмивка се появи на лицето ми и тя ме качи ан конче като започна да тича.След като й казах на къде да тича бъро стигнахме до къщата ми.Помогна ми да се кача по стълбите и почука на ратата където беше стята на майка ми .
-Мамо използвах дарбата си.-Чух се да казвам и щом момичето отвори вратата видях тялото на майка ми на земята...тогава паднах на земята долазих до нея и започнах да я разтърсвам за да се събуди.Усетих как сълзите ми се стичат по страните на лицето ми и погледнах момичето като тя само кимна и отиде до телефона.Чу се как звъни на 911 и чу разгова им.
След не по-малко от 30 минути пред къщата имаше спряли коли погрижиха се за крака ми и за тялото на майка ми.От този ден нататък се затвори във себе си не разговарях с никой дойдох в този град със цел да започна живота си наново но знаех че няма да стане винаги спомените ми щяха да ме преследват. Все още крака ми не беше заздравял но скоро щях да си бъда същия стар Макс надявам се.